Ако бях астроном, щях да съм наясно, че цялата Вселена е изпълнена с невидими прашинки, които екранират светлината. Но аз трябваше да изчакам прахта, носеща се в моето ателие, да се уталожи върху стъклена повърхност и пръстите ми да изтрият случайно част от тази прах, за да разбера, че светлината преминава изцяло само там, където прахта е била отнета и че проектира форми на няколко сантиметра дистанция.
Оттогава, докато работя върху другите си работи, създавам нещо с тази материя, която съпътства живота ни – и ателиетата на художниците – като лоялен и дискретен спътник. Това са само невидими остатъци; същността на дрехите, косата, кожата, на това, което описвам като екзистенциални парадокси, малки преносими галактики.
Помислете: ако върху стъклото не се хвърли светлина, a прахта се е утаила с изключение на този силует, който съм изрязал и поставил, тази работа няма да съществува, тя ще остане неизречена дума. Нейната деликатност е крехка и лесно може да се разруши.
- Аудио файл