Колекция от осем цветни изображения с размери 5,5 x 5,5 cm, разположени в два реда върху милиметрова хартия. Милиметровата хартия е залепена върху пяна с дебелина 3,5 cm. Двата реда съдържат общо десет изображения. Липсват две изображения: последното в първия ред и предпоследната в втория ред. Композицията е поставена в кутия с размери 20 x 40 x 10 cm с прозрачен панел от плексиглас отпред.
Това е много проста и поетична моя работа, която показвам тук за първи път. Може да се опише като серия от документални снимки, които впоследствие съм редактирал, за да постигна желаната структура на изображението и цветова гама. Снимките показват жена, която изпълнява серия от прости движения сред паркираните коли на паркинг в Пекин, движейки се предимно около собствената си ротационна ос. Тя остава повече или по-малко на едно място и само изпънатите й ръце създават движение в пространството. Може да се помисли, че тя танцува. Но не се чуваше музика, само обичайният шум на улицата – стъпките на минувачите, откъслечни разговори, задължителната какофония от клаксони. Никой друг освен мен не я наблюдаваше. Тя правеше нещо повече за себе си, така да се каже. Въпреки това аз го видях, възприех го и го снимах. И тези изображения останаха с мен оттогава. Те ми дават сила, докосват ме и ме успокояват. Тялото й и действията й не се сблъскват с околната среда. Тя не я променя, а по-скоро и се противопоставя. Нещо леко, незабележимо... Тя измерва дейността си точно според размерите на човешкото тяло, като по този начин му издига незабележим паметник, лишен от всякакъв героизъм, но с ежедневен чар – синя блуза, черно-бяла пола с шарки и съвсем прости сандали с ремъци. Тялото й, макар и да не е точно дребно, изглежда много уязвимо и деликатно. Движенията й са много елегантни, без да губят сила и самоопределение. Много тиха революция, която черпи силата си от крехкостта на главната героиня. Тя, или това, което прави, не се вписва напълно в обкръжаващата я среда, но по някакъв начин те хармонизират и заедно образуват едно цяло. Като правилото и неговото изключение. Затова избрах графична хартия за фон; за мен тя носи известна прецизност, ред и анонимност, но в същото време придава на цялостната картина лека, много деликатна окраска, която е трудно да се възприеме от разстояние. Двете липсващи изображения, като всяко прекъсване, въвеждат известно напрежение в композицията. Те поставят нови акценти, подобно на елипсите в реториката. Придавам много по-голяма стойност на едно незавършено изречение, отколкото на едно, което завършва с удивителна.
„Фотографията отдавна е нещо като противовес на работата ми като режисьор. Винаги съм знаел, че образите и мислите функционират по подобен начин. Езикът се изразява чрез физическата си същност, докато мислите се нуждаят от образи. Добрият образ, подобно на добрата мисъл, остава незавършен, непълен, лек и подвижен. Добрият образ крие в себе си втори образ, точно както добрата мисъл не поставя край, а води до следващата мисъл. Движението се стреми към съвършенство, докато прецизността на образа се разкрива в неговата несъвършенност.“
Иван Панталеев